Управлението на конфликтите е важна част от мениджмънта на всеки проект, екип и дейност във всички сфери на бизнеса. Ръководенето на проект или екип изискват добро планиране, спазване на срокове, работа в екип във всички звена на проектите – от планирането на етап ранен проджект мениджмънт до проектиране, разработка, дизайн, програмиране или производство, маркетинг и развитие на бранда и продукта.

Съвременният мениджмънт и управление на конфликти черпят знания от множество проучвания и трудове от миналото. Асортиментният минимум на управленските функции е предложен от М. Мексон, М. Алберт и Ф. Хедоури. Във въпросният минимум се включват такива функции като: планиране, организиране, координиране, мотивиране и контрол, разработка и вземане на решение, ръководство и комуникация. Вземането на решението тук е сложено наред с основните функции като ядро в управлението и самоуправлението, като комплексна функция.

С други думи при приемането на решение присъстват всичките други конкретни функции. При това управленските решения и комуникациите играят роля на свързващи функции, макар и разнопорядкови, които имат известна универсалност. Казано просто, мениджърите се занимават с решения и се намират в комуникационни връзки постоянно, а не един път в годината.

По пътя на прилагане на бюрократичните инструменти и описването на живия и интригуващ процес на комуникациите, управленците получават някакво подобие на механически задвижваща машина.

Друга особеност на теоретико – управленската конструкция (модел) е преобладаването на формата над съдържанието. Трябва да добавим, че в известна степен угнетено под тежестта на формата, съдържанието се разкрива  в смисловото поле на моноактивната култура, т.е. деловата култура, където основното наименование е съсредоточено не върху човешките отношения, а върху работата .

Хаосът, като нова функция на управлението на конфликтите

Става дума за производството на хаос, при това не само в комуникациите, но и в организациите.

Традиционно към източника на хаос в организациите се отнасят неформалните начини на връзки, в частност слуховете. Специално организираните слухове, са достатъчно ефективно оръжие на мениджърите, в борбата с конкуриращите организации и в овладяването на положението в дадена организация. Използването на това оръжие е важно при формирането и изменението на общественото мнение, в избора на технология и т.н. В слуховете, при цялата външна тяхна анонимност, има напълно конкретни автори и интерпретатори. Те могат да се установят и по този начин да се определи “откъде духа вятъра” и какво трябва да се направи, за да се смекчи и частично неутрализира отрицателния ефект.

Важно е да се дадат точни характеристики на слуховете като комуникативни единици:

Първо, те се разпространяват в устна форма по неформални канали. Такава форма я поставя “извън закона”, те се превръщат в забранен плод, който, както е известно е сладък. Затова слуховете не се натрапват.

Второ, по вид слуховете са анонимни, макар обикновено да се формират на базата на тайни разпореждания на топ – мениджърите. Анонимността предполага съществуването на голямо множество автори и съавтори. Смисълът на слуха се състои в това,  да направи автор обществеността.

Трето, няма надеждна защита от разпространението на слухове. В това отношение слуховете са много ефективни за управление на конфликти и чрез конфликти.

Ако обаче се спуснем от върха на теоретическите абстракции в долината на чувствеността, ще констатираме, че на практика съществуват съвсем не най-ефективните комуникации, които помагат на мениджърите да установят и поддържат планирания ред.

Процесите на предаване на сигнали се разглеждат от ъгъла на гледна точка на управлението. В рамките на теорията на управлението комуникативната функция се изобразява като нещо необходимо и полезно. Ефективността на комуникациите се оценява чрез адекватността на декодираната информация.  В действителност обаче, съществуват не само ефективни и ясни информационни и информационно – обменни процеси.

Малко по-рядко комуникативните процеси се изследват в контекста на концепцията на влияние, а от конфликтологична гледна точка подобно изследване е съществено. Хората участват в информационно – обменните процеси, за да окажат влияние един на друг. Но така или иначе, влиянието в някаква определена степен е елемент на процеса на управление и комуникацията отново се проявява в своята служебна роля. Гледната точка, съгласно която комуникацията, сама по себе си е цел и ценност, не се отнася към числото на популярните.

Ю. Авермарс предлага интригуваща теория. В нея той разглежда обществото не като съвкупност от индивиди и технически субекти, а като система от социални действия. Социалното действие е много актуално за нашето изследване, затова, макар и бегло, ще се спрем на него. Ю. Авермарс изброява четири вида действия:

Теологически действия. Тук индивидите и групите определят целите и средствата за тяхното достигане, които предвещават и предполагат успех;

Нормативни действия. Индивидите в този случай ориентират своите стъпки към споделяните от общността норми и ценности;

Драматически действия. Индивидите действат, като актьори, представяйки пред публиката “образите” на самите себе си, или своите собствени образи, с цел да постигнат самоактуализация и признание. За човека е важно да бъде признат в социума;

Комуникативни действия. Индивидите се опитват да достигнат разбиране относно ситуацията за действие, за да координират плановете и самите действия .